Category

Uncategorized

Uncategorized

Girls support girls

Не знам дали ще прозвучи тъпо и самовлюбено, но редовно ме спират хора, които ми казват “Ипси, моля те напиши нещо.” “Нещо” се оказа толкова обширно понятие, че поне 10 пъти сядах, пишех и, когато прочетях какво съм написала, си мислех колко е тъпо. Не мога да пиша guides за пътувания, защото не ходя на толкова екзотични места, имам страх от летене, гледам да не пътувам прекалено много, за да мога да се възстановявам от стреса, който изпитвам по време на полет. Не мога да пиша за козметика, защото използвам 5 неща и съм много мърлява в това отношение. За грим съвсем, защото не мога да се гримирам особено. Знам някакви бейсикс – да си сложа фон дьо тен, пудра, руж и червило. Използвам едно червено червило вече цяла година и даже нямам нужда от друго. И толкова го мислих какво да е това нещо и се сетих, че отдавна си мислех за жените, които съм срещнала в професионалния си път и супер много са ми помогнали. Нали знаете тези митове и легенди, че жените в бизнеса са bitchez, че никой няма да ти подаде ръка, че всеки гледа да те прецака. Е, аз за щастие по професионалния си път срещнах МЕГА яки жени. Като колежки, като шефове и като ментори.


Менторството за мен е социална отговорност и уважение между поколенията. В случая дори не е между поколенията, а хората с опит, защото съм срещала жени само с 5 години по-големи от мен, но чисто професионално са на много високо ниво. Аз някак попаднах на жени, които се грижеха за мен, които ме научиха на офисна култура, мейл култура, сещате ли се за какво говоря? За това как да завършиш мейл. Вики например винаги ми казваше: “Накарай ги да направят това, което ти искаш, но да вярват, че идеята е била тяхна, за да не се почувстват незначителни”. Мисля, че всичко това ми се е случило, защото не съм била преднамерена към жените в организацията. Държала съм се добре с всички. Счетовотителките ми помагаха с бюджетите, Тони ми оправяше текстовете (дори за блога:D), когато не се чувствах сигурна – питах.

На първата ми работа бях стажант, после асистент и НЕ РАЗБИРАХ нищо. Представете си ме мен, която съм завършила психология, попадам във френска фирма с 10 момчетии, които са програмисти. Тогава Зори, която беше мой отговорник, ме пое без никакви задръжки и ме учеше буквално на А и Б в рекламата. Работила съм фенси неща, работила съм и гадни неща. Бях на стаж при една жена, на която й викахме Круела Девил. Тя, разбира се, беше какво? Главен редактор в списание. По онова време си беше престижно, сега по-скоро за бг пазара и печата всички знаем, че е какво? Мизерия. Това не е да си главен редактор на Vogue, Numero или Dazed, не си Ана Уинтър. По бг списанията масово се закъснява с плащания към гримьори, модели, стилисти и прочие. И към стажантките като мен. В списанието не се научих да пиша, но, докато работех като маркетинг специалист в КОМПАНИЯ, КОЯТО ПРАВЕШЕ РЕКЛАМА ЗА ПОЧИСТАВАНИЯ В ЛОНДОН, срещнах Рали. ЗАЩОТО КАКВО? Всички почиставащи фирми в Лондон са български. Така де, в тази фирма се запонах с Рали, която беше журналист, писател, по стечение на обстоятелствата копирайтър във въпросната фирма. Влюбих се в нейното писане и реших да си открадна някакви поне мини скилс от нея. Покрай Рали, срещнах Ирина, тя написа за моя гардероб в блога си, от там ме намери Биби и всъщност се доказа още една теория на Вики, която казва, че човек може да срещне едни от най-близките си приятели на работа и покрай работата.


Продължаваме с по-фенси работата. Фешън Дейс! Преди Вики имах друга шефка във ФД, но, за да е политически коректно, няма да казвам нищо за преди В. Хората, които се работили с Вики, знаят, че тя е на светлинни години от българския мениджмънт. За едната година с Вики винаги си казвам, че това беше 1 година, която мина като магистратура по бранд мениджмънт и знаех, че оттук нататък никога няма да мога да правя комприси с лошо и некачествено свършена работа, както и с лош мениджмънт. Във ФД хората бяха невероятни и ми помагаха ужасно много. Никога не съм била на друго място, което да си беше като вкъщи. Даже малко буквално, защото си имах офисни чехли. Раздялата ми с тях беше много тежка за мен и може би е крайно време да кажа, че бях в депресия около 6 месеца и съжалявах всеки ден, че напуснах.

Но да се върнем на жените. Съпорт от жени получавам и покрай блога. Например Биби почти всяка седмица ми пише съобщение с подканване да кача нещо. Тони, която ни беше копирайтърка във ФД, заедно с рекламните текстове за телевизията минаваше и през моите текстове. Всъщност Тони и ме снимаше редовно в задния ни двор. 😀
Идеята ми е, че колкото повече жени подкрепяш, толкова повече това се връща като бумеранг към теб. Защото с хейт и баба знае и сме жени, предвидимо от нас се очаква точно това. От ранна детска възраст се започва – коя е слаба, коя е хубава, коя е грозна, коя е по-добре облечена, коя има по-хубаво гадже, кола, коя пътува повече. И като ви казвам от ранна детска възраст съм напълно сериозна. Миналата година едно момиченце от детската градина на племенница ми й беше казала, че имала грозна рокля. Когато бях дете, участвах в конкурс за Мини мис на квартала и журито ми каза „Ти си ни любимка, но майката на еди си коя ще се разсърди“. Защото всичко е съзтезание с неизяснен финал и награда. Последните години бяха много отрезвителни за мен и моето държание. Реших да правя комплименти на жените и да им казвам всичко, което искат да чуят от мъжете си, но не го чуват. Както казва една моя приятелка „Ти си по-добрият Иван!“. Защото в края на деня аз не искам да съм човекът, който е съсипал работния ден на някого с негативизъм, критика и хейт.


А 20-годишните момичета в офиса са ТИ преди 10 или 20 години и нямаш оправдание да си бич. Нямаш оправдание да си бич с когото и да било. И колкото и клише да е…, ти ще се харесваш ли? По-хубава ли ще станеш? По-умна? Или ще те повишат за сметка на гадното ти държание? For the record ще ви кажа, че Круела Девил по-хубава не стана и бизнесът й не просперира. Съществува на системи, но не стана Vogue, не го четата повече хора, тя си е същата. Смени екипа си 100 пъти, продължава да си раздава коледните награди от рекламодатели, но дали е по-успявала? Не мислА.


Така де, написах „нещото“. Не ме тъсете поне до Коледа. 😀

Ipsy 

Meow 

1 Comment
Uncategorized

Just get ready for work, work, work

Не знам дали съм обещала да вписвам случки по-често, но и да съм, 100% съм знаела, че това няма как да стане. Не знам дали е мързел или просто неприемане на нещата насериозно. По-скоро второто, което е валидно за почти всичко в моя живот. На 8-и март бях на Пощенска кутия за приказки, където представиха новата книга на Мила Михова. Да живее Мила! Та, една от историите беше за завръщането на една девойка от Холандия и ходенето й по интервюта. Аххх, ако не ме домързи мога да напиша цял сборник или книга от случки от далечното минало, когато с приятелите ми бяхма студенти и ходехме на всякакви интервюта и накрая се озовавахме на дивана в нас с купа макарони и решавахме известно време да си спестим срещите с HR-и и софийски босове. Имам приятелка от Истанбул, която наследи бизнеса на техните, изработка на текстил. От тях купуват брандове като HM и Zara. Уви…, на мен такова нещо не може да ми се случи, така че от ранна възраст се хвърлих в света на ходенето по интервюта. Срещите с HR-и са в топ 10 на лошите ми срещи. О да, даже по-лоши от онзи батка от Радомир, с който излизах. Срещахме се 3 месеца като бях 2ра година в университета. Имаше страшно тяло и се подхлъзнах, а после най-вероятно ще кажа, че външността няма значение. Сигурно…, та този тип след 3 месеца ми писа следното съобщение “ОЛЕЕЕ, ама ти си туркиня? Не искам повече никога да се виждаме”. HR-ките не са ми симпатични точно толкова, колкото този тип.

Така бях щастлива, че скоро няма да си търся работа, че съдбата си каза „Абе, на тази май й е много скучно!“ и ме пусна по въртележката на интервютата за работа.

Ето го топ 3:

  1. Лейди бранд мениджърката идва обвита в бяла тениска Liu Jo на камъни. Започва с „Айде разкажи какво си правила“. Разказвам, а тя пуфти, което доста ме спича и решавам да млъкна, което е някъде на 5-тата минута. После тя казва „Ама ти си overqualified” и става и си тръгва. Седя мега изпотена от стрес на един стол и си казвам: WTF? Какво беше това точно?
  2. Има една българска фирма, в която аз и всичките ми приятели ходихме на интервю след като тръгна слух за HR-ката, че интервютата с нея не са изпускане. Аз, Ицо, Марин и други неведнъж сме обсъждали опита си с тази жена на по чаша твърд алкохол. HR-ката е руса, изпъната и изглеждаща леко нелепо женица. Има самочувствие, че работи в Google, а офисът е помпозен. Кани ни в една градинка в Драгалевци, която е доста внушителна. Ще те пита супер странни неща като това кога мислиш да забременееш? В моят случай – аз бях на 20. Коя зодия си? Че не се знае дали ще се впишеш измежду овните. Ще ти направи такава емоционална дисекция, че ще решиш, че най-вероятно имаш проблем. Споко, няма ти нищо.
  3. Нормално интервю за работа. Във Fashion Days имах първото нормално интервю за работа! Бях на морето за цял месец и от FD се свързаха с мен и се чухме с бранд мениджърката и шефката ни от Румъния. Всичко беше много неформално и първата ни среща беше по скайп, малко преди да отида на плаж. А след това се върнах септември в София и те ми казаха, че искат да започна и имахме още една среща, която беше в Перото. И така…, на есен с песен.

По тази тема съм си мислила, че HR-ите допускат една супер основна грешка – цялостната обстановка. Няма нищо по-хубаво от това да се видиш с някого в неформална обстановка. Може би за големи корпорации е неприложимо, но за малки фирми до 100 човека може да се помисли за срещи с бъдещи кандидати извън офиса. Не някакви ла гранде срещи, а примерно на по чаша чай в най-близкото кафе до офиса. Интервютата си остават ценен опит, но усещането ми за тях си остава по-скоро негативно, което на този етап ме доведе до една точка да помисля за бъдещето си извън офис и да се присъединя към цялата тъпла мои приятели, които са freelance. О да, със сигурност идеята да бачкаме поне месец от морето ме кара да настръхна от кеф. Правила съм го и беше велико. От друга страна съм човек, който винаги се притеснява от несигурното. Ще ъпдейтвам с работните ми драми.

… за някои неща трябва повече време, отколкото за други.

Особено за хубавите. 🙂

На този етап ми предстои:

1 нова татуировка. По-голяма от всички до сега. Мамо, обичам те, затвори очи.

Пътуване до Берлин със старите ми колеги. Липсвате ми по всяко време.

Концерт на Beyoncé.

Къмпингуване с Ицо. Няма нищо по-яко от това да се събудиш със сплетени крака, а очите ти да виждат безкрайно море.

А докато се чудя какво да правя с живота си, с Мария снимаме.

 

15 Comments
Uncategorized

Birthdays?

Остават 19 дни до рождения ми ден. Когато казвам, че ставам на 30, приятелките ми винаги ме поправят “Не ставаш на 30! Ставаш на 29”, а аз казвам .. е, да ама то е същото. Имам проблем с рождените дни. Като цяло никога съм нямала истински весел и щастлив рожден ден. Според мен това е нещо като нова година – твърде много очаквания = малко забавление. Помня само 2 весели рождени дни – първата година с Ицо и веднъж в стария офис като нямаше ток на рд-то ми и ни водиха на laser tag и на слеващия ден заминах за Берлин. Всичко е останало е посредствено! Веднъж на рд-то ми майка ми беше в болницата и се съсипах от рев, а миналата година казах на колегите ми, че искам горещ шоколад, а те ми купиха кафе (аз даже нямам кафе машина). Тони, не чети това! 😀

Continue Reading

4 Comments
Uncategorized

01.09.2017 <3

1Y7A4206-2

Вече съм ви разказвала за дългия и трънлив път, по който минахме с Ицката преди да станем гаджета. То бяха драми, рев, депресии, но можем да кажем, че сложихме голяма точка на всичко на 01.09.2017 и сключихме граждански брак.

Всъщност ние сме били по-дълги сгодени, отколкото гаджета. Нещо като very long engagement. До последно отлагахме, защото към нас, както и към всички други млади двойки има очаквания за сватба. Та, около 2 год. се чудихме, пресмятахме бюджети и умувахме, за да решим, че: 1. това не е за нас, 2. това е много стрес, 3. това е много време, 4. ние нямаме толкова пари, което значеше, че трябва да изтеглим кредит (абсурд), 5. сватбата е едно мини празненство на любовта, на което повече младоженци изглеждат изнервени, стресирани, родителите им са поканили братовчеди до 10-то коляно, които те изобщо не познават. Затова се спряхме на вариант, който ни се стори най-удачен за нас – аз, Ицо, кумовете ни и Филип, който е съпруг на Диляна и наше БФФ.

Сутринта се стоварих в апартамента на Надя Сивкова, която не просто ме гримира, тя ме преобрази! Направи ми кафе, успокои ме и ме направи точно така, както аз си представях – като принцеса. Тук още веднъж искам да благодаря на Надя и да я поздравя за това, че е един истински професионалист. За съжаление в България има професии, които звучат много привлекателно за хората и всеки втори става фотограф, гримьор и модел.

Контакти на Надя: facebookсайт и instagram

После минах през фризьорката ми Мария, с която решихме, че щом ще е сватба, нека е кок. Аз съм голямо неглиже и това е първият път, в който бях с нещо подобно на главата си.

Контакти на Мария: facebook

В 14:00 отидохме в ритуалното. Беше прекрасно! Точно така, както сме го искали и сме си мечтали. Лично и само за нас, без излишна тълпа от хора, без грозно опаковани букети… само аз, Ицо, Диляна, Даниелчо и жената от ритуалното. Плакахме, снимахме се с моя ретро Polaroid, пихме шампанско, което сестра ми беше пратила от Силистра… Беше наистина чудно. Може би за повечето хора звучи прекалено скромно, но за нас това беше всичко, което сме искали.

Целият следобед бяхме с Мария, която ни подари най-големия подарък – сватбена фотосесия. Толкова се беше постарала, че с Ицо не спирахме да повтарме, че е страхотно, приказно, че и благодарим, наистина не знам колко пъти сме и благодарили, но със сигурност е малко и може още. Тези снимки са запечатали НАС, точно такива каквито сме. Натокани, но с мръсни кецове, леко притеснени и много щастливи. Благодарим ви още много за снимките, за украсата, за най-красивите цветя, свещи, за Тундра и за това, че вие сте просто прекрасни човешки създания. <3

Контакти на Мария: facebookсайт и instagram

Вечерта почерпихме кумовете и Филип (Филка, обичаме те!) в Craft, където пихме чудно новозеландско вино и с Диляна се радвахме на вегетарианската мусака.

Още едно благодарско на мама, която измисли най-красивата рокля и с баща ми подкрепиха купуването на халки. Благодаря ви и много ви обичам.

Благодарим и на родителите на Ицо, които ни подариха място в с.Априлци, на което плануваме да си направим къща за гости.

Като П.П. Благодарим на колегите ни (Fashion Days и Roo Brands), за това, че бяха до нас и адски много се вълнуваха. Бяхте страхотни, хора! Момичетата от FD знаят, че ги обичам адски много и са много повече от колежки за мен. Те ми организираха и моминско парти, на което имаше така мечтаната от мен, торта с пенис. 😀

този пост е едно голямо БЛАГОДАРЯ! Чете се трудно, защото е благодарствено, но пък нищо не се случва без хора и човеци.

1Y7A3796-2 1Y7A3800-2 1Y7A3807-2 1Y7A3815-3 1Y7A3820-2 1Y7A3831-2 1Y7A3837-2 1Y7A3869-2 1Y7A4055-2 1Y7A4105-2 1Y7A4113-2 1Y7A4126-2 1Y7A4220-2 1Y7A4238-2 1Y7A3855-2 1Y7A4160-2 1Y7A4165-2

3 Comments
Uncategorized

10 неща, които мразя

Вместо да напиша 10 неща, които не знаете за мен, реших да впиша 10-те неща, които мразя мега много. Пак ще разберете нещичко за мен. 😀 Пък и харесването е лесно и безинтересно.

Кадър от уикенда за разкош

 

1. Помня, че Антония от Knapp беше написала същото. Думата Cena? Ама на шльокавица много ясно, бе! Тя иска цена тук и сега. Нищо, че дрехата, която ми пуска е рокля на Bella Hadid от Кан, която не просто я няма в нашия сайт, тя стурва колкото апартамента и, но тя иска Cena?

2. Онези хора, които харесват всички. Знаете ли, че работя във Fashion Days? Там покрай работата си се нагледах на блогърски войни, а пък то бг блогинга е чист кокошарник… Виждала съм жени да говорят ужасни неща една за друга, но на събитие и под снимки в инстаграм “миличка”, “зайче”, “сладурче”, “просто си прекрасна”. Всички се харесват? Не, всички се хейтят прикрито. Е, това най го мразя. Това с милосването и душичките ми е много далечно. Нека си остане така. Амин!

3. Бургери по 10 лв. Тая хипстърска мода с бургерите ме съсипва. Единствените хамбургери (както им викахме едно време в училище) бяха с шунка и кисели краставички, мега гурме. После станаха бургери и цената им се вдигна до 10-15 лв. Ама нали са инстаграм friendly и трябва да се тагваме.

4. Женички, които си просят комплименти или такива, които постоянно са болни и нещастни, за да им обръщат внимание. То са изследвания на всеки 2 седмици, едни страшни диагнози, едни филми, човек, а тя с настинка или с извинение с течение. И онези, които винаги са дебели, а са 45 кг., косата и била зле, нищо че тя е станала призори да се изправи и т н. И тях ги мразя.

5. Насилието над животни и хора, които си купуват грозни животни за по 1000 лв. при положение, че приютите и улиците ни са фул с бездомни животни. Това да биеш беззащитно, никому пречещо същество може да породи такава ярост в мен, че да се превърна в една от онези женички, които пишат коментари под постове за насилие от типа на “Ей, тоя само да го намеря…”. Животните са приятели. По-добре от хората понякога, по-разбиращи. Те не искат нищо от теб, освен да ги обичаш и храниш. Точка.

6. Гласоподаватели на ПатрЕотите, ГЕРБ и другите безобразници. Сори, ама тъпи сте.

7. Бански Triangl

8. Хомофобията и расизма. Колко малка душа имаш, за да мразиш различните от теб? Колко беден и нещастен мироглед имаш, за да мразиш различните от теб? В коя миша дупка живееш и си мислиш, че всички са еднакви? Да определяш хората по това с кого правят секс, как се казват, каква религия изповядват, каква кожа имат, къде са родени и ако това са единствените ти критерии за това дали някой “става”, моля лиши ни от присъствието си.

9. Мръсотия! Ейййй…, имах една съквартирантка ама тя гримирана, косата изправена, D&G намазано по цялото и снажно тяло, но влизаш в стаята и искаш да умреш. Никога не съм го разбирала това…, къщата ти е да е мръсна. С Монката много сме си говорили по темата и съм му звъняла рано-рано сутринта да му кажа “Брат, станах да чистя, не мога просто”. Той има същите маниакални състояния като мен и периодично се чуваме да си споделим драмите относно мръсотията, обвинявайки бабите и майките ни, че са ни обременили с този феномен чист дом, мирна глава. Но да, мръсните домове ме дразнят и не искам да гостувам на хората. Само ако поканата е поднесена по следния начин: “Знам, че не е толкова чисто, колкото ти искаш, но моля те ела за по ВИНО”. Тайната дума – вино.

10. Björk
Сигурно това е някакво велико изкуство, което аз не разбирам, но тази женица ме плаши.

Написах ги и се оказа, че има още, но ме е срам да продължавам, че накрая ще излезе, че мразя повече неща, отколкото да харесвам/обичам. И така. Понеделник е. Деликатно ви казавам, че мразя още нещо.

1 Comment